Мразя, когато усещам как дишаш чрез мен,

Как когато помисля за теб  усещам присъствието ти в сърцето си.

Поглеждам назад и те виждам да се усмихваш,

А след секунди усещам ревността ти, която надделяваше всичко.

Недоверието, с което бе изпълнено съзнанието ти,

фактът, че не ми вярваш за нищо...

Припомням си как тази болка спираше дъха ми.

Мразя, когато се връщаш в съзнанието ми напук,

Точно тогава, когато ти си последното нещо, от което мога да имам нужда и  искам.

Не ми напомняй какво беше, не ми показвай спомените си,

Не ми разказвай как се чувстваше тогава и не ми се извинявай сега.

Умирам да чуя хубавите думи, които си си съчинил,

Макар сега да не съм способна да повярвам даже на една,

Защото вече знам как няма такава, която да не е изпълнена с лъжа.

Гордостта ти, това ли имаш само? Едно сърце, което е замръзлано от студ?

Защо не ме допусна да те стопля? Защо не ми позоволи да ти покажа, че можеш и да бъдеш друг?

Сега не ми доказвай! Обичам себе си! Не, че напълно съм спряла да обичам теб,

Но се боря със себе си и се опитвам да бъда щастлива...

Ако ме обичаш, моля те, ме остави на мира, нямам нужда да страдам повече!

Мразя, когато усещам как дишаш чрез мен,

Как когато помисля за теб усещам присъствието ти в сърцето си.

Поглеждам назад и те виждам да се усмихваш...

Мразя това!

Мразя това, че не знаеш!

Мразя факта, че  пак ме караш да чувствам, че ме влудяваш!

И те мразя, мразя те, че не заслужаваш! Мразя и себе си, че също имам своята гордост... :